Имах разтърсващо въображение, когато пишех, и това бе достатъчно силно! Пишех за истинските неща, наречени от другите “фантазии”.

         Фантазии или не – за мене бяха истини. За Раждането на живота, за силата на истината и на любовта, за свободата, за раздиращата мъка от загубата на любимите ни хора, за надеждата, че отновоще ги срещнем някъде там – в обратната Страна на Времето.

         Бях на ръба на нещо, наречено живот ... Мислех, че “отвътре” съм мъртва, но ... съприкосновението с красотата в безвремието, което ме носеше плавно, ми отвори широко очите.

         Видях безвремието на красотата и красотата на безвремието. Отново желаех да живея в този свят, пълен с бездушни същества. Да живея с надежда – моята религия, която може да извърши чудо.

         Какво направих ли? Отворила очи за красотата в нашия свят, в нашето време – поех любовта, която бях съхранила в недрата на душата си, която ме бе разтърсила като буря, и я понесох в днешния ден, който нарекох Възраждане!

         Ден, който никога няма да се повтори! Моята надежда извърши “чудото”! Чудото на съприкосновението!